Светлина събрана

в кехлибарени зърна

слънчевите лъчи

зимуват в ръцете ми

кръговратът на спокойствието

е гладък на пипане

скъсаме ли броеницата

планетите ще се разпилеят

звездите ще се разпилеят

боговете ще се разпилеят

- Обичам музиката, - каза Рокфор.
- И аз, - отвърна Лео, - особено ако не се чува много-много.

Пладне си опъна краката в гъстата сянка до хладната вода на Приказливото поточе и се усмихна на задрямалите от жега цветя. Самото поточе като че ли беше се поуморило и приказваше по-малко от обичайното, вече само шепнеше нещо, замислено и уморено, на сънливо поклащащите се лалета. Слънцето беше хванало гората в топлите си длани и я полюшваше нежно, малко прекалявайки с огненото си дихание, като пиеше водата от поточето, но тъмно-зелените гущери, излежаващи се върху сивите камъни, само се радваха.
- Страхотна слънчева баня, - каза Мама-Гущер на Малката Зеленилка. - Топли се и събирай слънчевите лъчи за по-студените времена.
- И за какво са ми?- прозина се Малката Зеленилка.
- Да остане топъл спомен през зимата, това е много важно - да имаш хубав спомен за нещо топло, когато наоколо остава само студ.
   Вещура минаваше покрай тях и чу всяка една дума.
- Ах, че съм забравана!- натъжи се тя, - как не се сетих? Нямам нито един топъл спомен все още.
- Не се притеснявай, лятото тепърва започва, - успокои я Мама-Гущер и се завъртя върху горещия камък, за да не си изгори лапичките.
Вещура тръгна към къщата замислена. "Това, че лятото тепърва започва, въобще не ме оправдава. Пролетта свърши, а аз нямам нито един топъл спомен, до къде ли ще я докарам така? През есента ще натрупам тъжно-дъждовни спомени и сладко-горчиви, но топли няма да има, нали си знам. За зимата пък да не говорим - камината няма да ти даде толкова топлина, колкото цялото слънце, така че споменът и да е топъл, няма да е същото. Мдааааа… все някъде го има, но не съм го открила".
Тя сподели мислите си с бялата роза, която бе много добра и при най-малката неприятност, случила се на приятелите й, дори в най-голямата жега върху листата й се появяваше роса, като сълзи на тъга. На Вещура й стана неприятно: "Виж каква съм сега, вместо да търся решение си, изливам мъката върху снежната ми роза, трябва да има някакъв изход."
   С подобни мисли няма да се усмихваш, а и просто ще ти се развали настроението, както и стана с Вещура, докато стигне до къщата. Лео и приятелят му Рокфор ХIV се бяха изпънали в сянката на огромните слънчогледи, обграждащи къщата и си водеха спокоен и безгрижен разговор, наблягайки на къси изрази.
- Горещо е днес, - казваше Негово мише Величество.
- Жега… - протягаше се Лео и отиваше да си подостри ноктите върху дървеното прагче.
- Да си бяхме направили по един студен чай? - Негово мише Величество се беше изтегнало под огромното глухарче, със стърчащо към небето коремче, понеже току-що беше се наобядвал с огромно парче жълто сирене, запазено за него от приятеля му Лео.
- Вещура я няма още, - отбеляза Лео, за да се разбере, че той, дори заради приятеля си, няма да си жертва следобедната дрямка с приготвянето на чай.
   Вещура им направи студен чай, но беше толкова погълната от мислите си, че сложи сол в чая вместо захар и обърка чашите - вместо в напръстника, сипа на Рокфор XIV  в голямата си чаша и той, докато се опитваше да пие от там, едва не се удави.
- Какво ти става, я си признай веднага! - сопна й се мишокът, след като го извадиха от чашата и го сложиха на перваза да си изсуши козината.
- Днес се сетих, че нямам още нито един топъл спомен, - тъжно каза Вещура, - вие двамата си имате поне по един - намерихте си нов приятел.
- А Жълтурко? - вметна Лео, облизвайки сладко от къпини от мустаците си.
- Ама, аз от кога повтарях, че ми липсва помощник? И той изведнъж се появи. Те това не се брои - аз се надявах да се появи… това, че той е едно много мило пони, си е чисто и просто късмет…
- А Аз? - Сопна й се Рокфор.
- Ти повече си приятел с Лео, все пак - Вещура натроши мекица в чашата с чай и отпи, без да забелязва какво пие.
   Лео и Рокфор я погледнаха виновно.
- Те... то така стана, - казаха двамата на едни глас.
   Вещура седна пред къщата, в сянката на слънчогледите и съвсем се натъжи."Разстроих Снежната ми роза, накарах двама мили приятели да се почувстват неудобно, какво ли ми стана днес? Ех, че тежък ден"… Всичко живо беше потънало в дрямка, та за това, когато чу тънко гласче да пищи съвсем близо до нея, тя първо реши, че й се причува от жега.
- Стой! Къде? Върни ми цигулката! Бандит! Крадец на ценни неща!
   Точно в краката на Вещура падна голям съсухрен тъмно-кафяв дъбов лист и тя видя върху него мъничка зелена цигулка. Отнякъде изникна тежко дишащ голям щурец и веднага се вкопчи в цигулката.
- Да не дремнеш спокойно в тези времена! Все трябва да си отваряш очите, иначе ще ти отвлекат най-ценното нещо.- Каза щурецът и избърса потта от челото си. - Милата ми Прима, кой знае къде щеше да те отнесе този лист. Я да видя дали звучиш, както преди.
   Щурецът внимателно огледа цигулката, за да се убеди, че няма някакви повреди, после я намести на рамото си, вдигна лъка, задържа го за секунда неподвижен, затвори очите си и започна да свири. Нежният звук на зелената цигулка се разнесе наоколо, измести обедната тишина от мястото й и се понесе над цветята, които се обърнаха да видят кой свири и се залюляха в такт с музиката. Жълтурко дотича от другия край на градината и се спря до Вещура с тежко пуфтене, тя му прати един навъсен поглед и горкото пони едва не получи удар, като се постара да не диша. Излегнал се на перваза в очакване на пълното си изсъхване, Негово мише Величество Рокфор ХIV, седна и се заслуша, подпирайки царствената си муцуна с лапа. Лео скокна на перваза до него и се ококори, опитвайки се да открие музиканта. Вещура седеше неподвижно и се боеше дъх да поеме - струваше й се, че по-рязко движение и по-силен звук ще попречат на малкия цигулар и музиката му ще замлъкне веднъж завинаги.
   Когато последният звук отлетя към небето, аплодисментите на слушателите като че ли поуплашиха щуреца: той подскочи, огледа се изненадано, смутено пооправи папийонката си, неловко се поклони и се усмихна свенливо.
- Невероятно! - пищеше Рокфор XIV.
- Нямам думи!- каза Лео.
- Не съм чувал преди нищо подобно,- възторжено подскочи Жълтурко.
- Браво, маестро! - аплодираше Вещура, - но защо преди никога не сме се срещали?
- Ами…- щурецът нежно погали цигулката си,- аз живея на тавана, рядко слизам долу, защото, когато свиря вечер, обичам да гледам звездите, а тук, долу, тревата и цветята ги закриват.
- Но не може ли понякога да слизаш долу и да ни радваш с музиката си? - Натъжи се Вещура.- Ние надали ще се поберем всичките, ако ти дойдем на гости.
- Не съм мислил, че на някой долу може да му трябва музиката ми - учуди се Маестро. Да-да, щурецът се казваше Маестро и беше започнал да свири, още преди да проговори.
- А ние? - казаха в един глас Лео, Рокфор и Вещура.
- А ние? - изпищяха катеричките, заедно с накацалите по покрива лястовици и врабчета.
- А ние? - попитаха зелените гущери.
- Колко сте много,- смути се Маестро,- никога не съм мислил, че някой би искал да ме слуша освен звездите… Разбира се, че ще идвам… Музиката е за всички, както цветята наоколо… Ще слизам от стария си таван, за да ви свиря всяка вечер.
- Ще чакаме! - казаха всички и се разпръснаха в търсене на най-гъстата сянка, защото жегата все още бе непоносима.

Чак вечерта, вече в леглото си, Вещура разбра, че първият й топъл спомен вече е с нея.
Спомен за нежната музика на малка зелена цигулка и Маестрото, живеещ на тавана.