“Душата ми се казваше Мария”

                         Лилия Радоева

Обичайте ме. Аз съм съвършена.
Родих ви Бог. Не ми благодарете!
Аз мога да съм гордата смирена.
Мария е душата ми. Простете й.

Измислили сте хищната омраза.
(ако намразиш, значи си обичал)
И щедростта прилича на опасност.
А кръста е висок, за да се вижда.

И гарваните имат свои плюсове.
Очите ми кълват. Забравят веждите.
Мегаломан е всеки земен трус,
разклатил първа страница на вестника.

Сърцето си раздавам – като агне.
След постите с любов да ви засити.
Нощта е намерение за пладне.
Родих ви Бог. Дано да ми простите.

 

Не ми пречи, когато сънувам кошмар на български,
но ако се случи автобиографичен арменски сън
се нервирам, че субтитрите са на еврейски.

Стаята от която излязохме аз и всички останали

Остава чиста реалност докато стоя изправен сам,

Устоявайки на хода на времето, а тя спи

 

Между чаршафите сложени за доктора, подаръци за сватбата

Които се показваха отново и отново, сватбени

И обикновени и полезни за ражданията и за умиранията.

 

Аз до леглото, в истинска инкубация,

Очите втренчени, появявам й се докато затваря

И отваря очи, след това пак се връща към

 

Една усмивка далечна в чийто предел на въображението

Влизах всеки път, да присъствам и да бъда питан

В този дрезгав шепот на триумф,

 

“И така, какво ще ми кажеш

За мъничкото бебе което докторът донесе за нас

Докато спях?”